Предновогодишно

 Последните дни на декември винаги са повод за равносметка. Важното е, когато удариш чертата накрая удовлетворението и сбъднатите мечти да имат превес над всичко останало. и моята година беше такава - дълга и пъстра. имаше си от всичко - и сол, и захар, че дори и доста оцет. Но без а усетим вкуса на всичко, няма как да сме щастливи.
 Щеше ми се тук да пиша хронологично, но се оказа, че невъзможно. Важна е емоцията и ако не успея да я опиша навреме я предавам през призмата на времето. А тази призма майсторски успява да пречупи бурните реакции в мъдрост, сълзите в опит, а щастието - то винаги си остава щастие.
 Днес вече съм си у дома. От 12 ноември вече е така - у дома. Толкова ми харесва да го казвам, да го пиша! И до края само на този разказ ще го кажа може би още стотина пъти.
 Преди месеци си мечтаех как ще подредя орхидеите на източния прозорец на дневната. Големите им лъскави листа ще се кипрят на перваза, а любопитните им цветоноси ще надничат и разглеждат с любопитство света от другата страна на стъклото ...
 Тук са! И вчера първата от тях отвори виолетовите си очи към заснежените керемиди на дувара.

 На пръв поглед звучи странно, но ако се радваме точно на тези малки сбъднати копнежи ще се чувстваме най-щастливите хора на земята. И та тях им хареса да се вихрят на собствен терен.

 Днес още едно любопитно мъничко оченце започна да наднича. Любопитството винаги надделява на съня. Вече знам, ако не пробвам- няма да спечеля, а ако пробвам никога нищо няма да изгубя, защото опитът е най-голямата печалба в живота ни.

 

 На перваза в кухнята се кипрят още няколко красавици- двете циклами си правят компания. Малката си я избрах за новия дом и от месеци не остава без цвят, а голямата започна да се пробужда след летните горещини и ще започне новата година с нов цъфтеж. Нека и ние, хората, да успеем да вземем поне малко от характера на цветята- да носим щастие и красота та околните, да им вдъхваме кураж и надежда, да успяваме да стоплим сърцата им и в най-студените им дни.

 Днес пак си имах гости- един старец, на когото вече му е догорчало и то много от живота. Оплаква се от съдбата си и сам си се кори- каквото посееш това ще пожънеш. Обвинява се за минали неща, за моментите, в които е грешил, наранявал и оставял...

 Зимната хала бавно превзема дните му, сковава тялото му, а блещукащите пламъчета в сините му очи са угаснали. Вместо тях често извират сълзи.

 Ние сме хора и винаги ще грешим, но нека по-често постъпваме по човешки, нека по-рядко хвърляме камъни по другите, нека по-рядко завиждаме на по-зелената съседска ливада. Хора сме! Нека си прощаваме, нека обичаме, нека живеем в мир! В мир със себе си!

 Обичам снега, белотата му, красотата му, нежността на всяка снежинка и сплотеността им. Нима и най-голямата преспа не е екипната работа на безброй миниатюрни съдби? 

 Винаги, и след най-студената зима идва времето на новата надежда, на топлината и зеленината. Нека дадем път на тези след нас! Весели празници и щастлива нова 2017 година! Да бъде здрава и честита, да бъде мирна и изпълнена с любов! Бъдете до всички, които обичате! И най-вече им го казвайте и показвайте! Заслужава си!

20 юли

 Това си е нашата паметна дата! На този ден се превърнахме в собственици на имота и грижливи стопани на къща, която е два пъти по-мъдра от нас! 

 Сега единствената ни задача е да успеем да я превърнем в дом! 
 

41 800 на Благовещение

 Между кърменето, прането, чистенето и вечерята се зарових в любимия ми форум, точно в темата на една прекрасна Мария и ... Телефона звънна! Сърцето ми за миг спира и след секунда пак тръгва с 200 удара в минута. Мелодията е една и съща, но надписът и снимката са така чаканите от мен:
 -Кажи...- а гърлото ми толкова много се е свило, че гласът ми едвам се чува.
 -Да те зарадвам ли?
 -Да!
 -41 800.
 -И това какво означава? Взимаме ли я?
 -Чакаме потребителския. Чакай че Васка ми звъни.
 И разговорът спря до тук. А сърцето ми трепери и изхвръква. Затворих темата за барбекюто на Мария и пристигнах тук- при моята къщичка на село.
 Все още цялата треперя и мислите нахлуват в главата ми като придошла пролетна река. И страхът от неизвестното. И въпросът как точно да подредя кухнята, че да има и маса, и свободен плот, миялна, готварска печка и хладилник. А на широките первази на южния и източния прозорец на дневната вече подреждам орхидеите. Между лъскавите им зелени листа и изправените цветоноси се виждат двата огромни облака хортензии в нежно розово и малиново.А пред тях букети от хости, бегонии, калии ... Приказка...

Огледът

 22 март 2016 , вторник, или както аз наричам деня - първа пролет! От деца си знаем, че на тази дата посрещаме пролетта и аз тогава си я честитя. Днес е и големият ден за огледа. Всичко ще се случи около 15 часа. Времето изобщо не минава. Стои си часовника на стената, а стрелките му се вкопличи в десетката и не помръдват.
 Времето някакси се изтъркули. Стана 14 часа и се подготвям за потегляне. Обличам малкият си спътник, натоварвам му багажа и сме готови. В този момент вратата на двора се отваря и идва нашият съквартирант- чичо Вальо, както му казва Дани. Настанявам бебо в кошницата, затягаме коланите и бавно потегляме на заден върху чакълирания път. Тръгваме по асфалтираната ни улица, за да стигнем до главния път. Миг преди да се включа в него пред мен профуча съпругът ми (ММ), заедно с оценителя. Още една прекрасна случайност. Дребната, но пъргава Корсичка бързо ги настига и така пътуваме заедно, с усмивка.
 Спираме пред къщата. Бързам да се освободя от колана и да гушна бебчо, а ти вече са пред вратата. В момента, в който излизам от колата чувам глас зад себе си: " Ехо, чакай баба, вие ли сте новите?". Дори нямах време и да поздравя, дамата много бързаше да продължи с монолога.
Измкнах и се и започнах с папарашката история. Това е тя! Нашата любов!

Когато пристъпих прага ме обвзе едно много странно усещане- радост, спокойствие и страх. 

 Това е обработваемата част на двора , или поне е била .

 И пътеката към "Фермата" - така по-късно беше наречена постройката от голямото ми момче.

Първа стъпка

 Неделя, 13 март. Една дъждовна и студена мартенска неделя. И отново чакаме да стане обяд. Мечтаем си и обсъждаме новите породи кокошки, които искаме да вземем от Англия. Всеки държи на своите любимци, та така поне мина по-бързо част от времето.
 Време е. Качваме се в колата и тръгваме. Трябва да минем през "нашето село" за да стигнем до съседното. Там ни очакват собствениците на "новото вкъщи" за да продължим договорките и да вземем необходимите ни документи за кредита. След любимите женски обяснения вляво, и после уточнение "ами на другото ляво" стигнахме до къщата на Мария и Васил.
 Очаквахме бърз делови разговор, но нещата се развиха по селски. Влизаме и виждаме, че ни очаква богата трапеза. Усмивки! Явно наистина сме попаднали на добронамерени и гостоприемни хора. Приказваме си за какво ли не, гледаме снимките на техните внучета. Обсъждаме кокошките, гълъбите и околните рибарници. Така си отминаха цели три часа. Най-неловките моменти са онези, в които разговаряме за къщата. Как да я наричаме? Да, тя си е тяхната къща по документи, но си е нашата къща по сърце. От две седмици насам ние и така я наричаме помежду си: у нас, нашата къща, у дома. Вече е време да тръгваме. Чакат ни на още едно място, после и на още две.
 Качвам се в колата и потегляме обратно по чакълираната улица. На места са се събрали огромни локви. Излизаме на асфалта, но и там положението не е по-добро. Излизаме от тяхното село, следват няколко завоя, изкачваме високия мост над реката и ето го! Нашето село! Сърцето ми не изтърпя и вместо наляво, завивам надясно. Бързичко криволича по преките и ето ни тук. Отново пред голямата зелена врата! У дома! Не може да влезнем, а толкова много ни се иска. Само гледаме и си мечтаем. Ръцете ни сърбят да се захванем на работа. Потеглянето е трудно. Не ни се разделя с нея.
 Изтъркули се и студеният и ветровит понеделник. Дойде вторник. Днес имаме среща в банката. Павел ще занесе събраните документи. Дано всичко е наред. Очакваме и дата за оглед. Надявам се да е съвсем скоро. Ако може още тази седмица. Иска ми се всичко да се развие бързо в наша полза, защото сърцата ни вече не траят.
 Искаме да се приберем у дома!

Третото да

 Това е най-сложното, най-сташното и дълго чакано да. От 28 февруари до 8 март бяхме в неизвестност. Какво ще каже банката за нас и за мечтата ни.
 И дойде дългоочакваното утро. Слънчево, топло и обещаващо още от рано. Часовникът тиктака бавно, а ние бързаме, много бързаме. Бърза целувка за довиждане и тишина.
 Моята приятелка Тони, ни изпрати при една друга нейна приятелка, кредитен инспектор в банка. Днес е денят на срещата. Съпругът ми тръгва към банката, аз оставам сама с мислите, мечтите и малкото си момченце.
 Излизам на двора и се прибирам. И пак излизам, и пак се прибирам, гледам през прозореца нацъфтелия бадем, а всъщност не го виждам. Аз не съм тук. Аз отново съм в безвремието, точно там, зад голямата зелена врата, грижа се за градината, а децата около мен си играят.
 Телефона звъни! Но обаждането не е очакваното. Казвам няколко дежурни благодарности и отвръщам любезно на поздравите. А как не ми се любезничи. Искам да изкрещя на света: " Остави ме! Имам си работа!" .
 И още няколко излизания и седнах пред компютъра. Отворих цветарския форум с надеждата да заведа мислите си на друго място но уви, те все там си стоят.
 Телефона звъни. Да! Това обаждане чаках, а гласът отсреща звучеше заповедно: "Трябва да си смениш личната карта!". Усмивки, сълзи и радостни викове! Получихме третото да! Сега е ред да събираме документи.

Второто да

 Отново спираме пред дома на приятелката ми. Бързичко слизам от колата, преминавам по пътечката, по стълбите и нахълтвам в стаята при нея като ураган. Думите сами изскачат от устата ми като куршуми "Тони, харесах си къщата на стрямалийката , обади и се, утре искам да я видя!" . И още усмивки, и още въздишки, и още една нощ броя звездите.
 Утрото дойде. Облаците от запад пъплят по хоризонта и закреват топлите лъчи на утринното. И отново храня нетърпеливите кокошки и още по нетърпеливите петли. Все пак и те са като мен - през нощта не спят. Чакам обаждането, но все още е доста рано.
 Наближи обяд и хоп- изненада ! Двама неочаквани помощници. Моите родитети се задават по калния път към
 Да тук наистина се зачудих към къде. Научих се да наричам тази къща дом. И въпреки това и онази приветлива къща я чувствам като дом. Хм, странно. Може би къщите са си просто къщи и са нищо повече от тухлени постройки, а домът е константа. Той би могъл да е навсякъде.
 Водя преговори с измислени аргументи. Все пак това, с което се захващаме ще си остане в тайна от от най-близките ни още доста време. Решението ни звучи странно, и дори налудничево, но парен каша духа. Преди пет години, когато тъкмо се бяхме оженили със съпруга ми си харесахме къща. Цената беше прилична, къщата също, а селото отново много близко до Пловдив. Споделих с родителите си, а те ме заляха с вода - студена ли беше, кореща ли беше и до днес не знам. Въпросът на баща ми, придружен с един заповеднически тон все още го чувствам като пирон в тялото си "Ти знаеш ли как се изплаща къща?". Тогава отговорът беше тишина, а днес е просто не, придружено с аргумента "Но знам как се плаща наем."
 Трябвало е време да се науча да защитавам мечтите си, целите си и децата си. По своему разбира се. Това е моята гледна точка.
 Скалъпих лъжата, изчаках обаждането, оставих им децата и пак в колата. Без излишно мотане, без излишно вайкане и приказки. Просто тичам към финала или по-точно към къщата, която си харесах за дом.
 Отново маршрутът е същият- първо спираме при приятелката ми, взимаме я с нас и с още по голяма припряност към моето място. Отново стигаме читалището, но този път сме в ляво (сега идваме от другата страна на селото), по нашата улица, кръстовището и ... Тук вече ни чакат собствениците на къщата- Мария и Васил. Казваме си по едно сухо здравей и Мария отваря зелената врата. Чак сега забелязах пресният некролог, залепен от външната и страна. Янка Кузманова- това е жената съградила къщата и подслонила домът си в нея. А фамилията и е още един знак , който ми казва да. Името Мария също ми е близко по един малко по-различен начин- Малкият ми син го носи в една доста неразпознаваема за съвременните хора форма, а и винаги съм чувствала, че ще си купя къща, от жена с това име.
 Прекрачвам прага, след мен съпруга ми и някак времето за миг спира. И погледът ми също спира до дувара, ограждащ малкото дворче. Как? Та аз си мечтаех за голям двор, а сърцето ме доведе тук! Недоумявам случващото се. В този момент ключът се превърта в ключалката и спокойно можем да влезем в долният етаж на къщата.
 Задушаване. Точно това почувствах още с първата си крачка. Пред мен се оказа сумрачно антре с огромна лята мивка в дъното и стени боядисани в кафяво с блажна боя. Въздухът застоял. Скоро не са проветрявали тук. И влизаме в първата стая отляво. Учудващо приветлива с две пружинени легла, прилежно застлани с жакардови покривки. Прозореца закрит с прозрачно перде и резедави стени, които някак успокояват усещането от първото впечатление.
 Втората стая отляво е банята (на думи), а отваряйки вратата вижда едно белосано сухо помещение, а още метър навътре е банята. Картината ме потресе. Погледът ми излезе от там по бързо от самата мен.
 Третата стая е отдясно на антрето. Тъмно е. и задушно. Бързам да изляза. А съпругът ми пред мен упорито се опитва да надникне зад четвъртата кафява врата, запушена отпред със скрин и стар телевизор. Оказва се, че там е затворено пространството под външното стълбище.
 Излизам навън. Нужна ми е глътка въздух, а точно пред погледа ми се оказват белите кокичени камбанки. И отново усмивката се завърна на лицето ми, а с нея и надеждата и усещането, че съм на точното място.
 Павел устремено тръгва назад към малкото дворче и точно след крачка спира. И неговият поглед се озадачи от малкото пространство зад къщата. Той погледна към вътрешния десен ъгъл на двора и видя нещо, което силно привлече любопитството му- идеално здрави стопански постройки, повече от перфектни за нашите питомци.И някак силата се завърна в моментно скованото му тяло и любопитно ги разгледа. В очите му гори онзи пламък, който ни кара да се чувстваме добре и вървим напред.
 Завърна се той отново на голямата площадка пред къщата, покрита с плочи. На места доста неравно изглеждащи , но здрави. И чешма. Така застанали, отново срещу зелената пътна врата, но този път от вътрешната и стара някак успях да "видя" високите дувари към пътя. Едно удобство, което ще ни крие от любопитните погледи на минувачите, но и визуално стеснява малкото дворче.
 Мария ни подканя да се качим на втория етаж. Малко е неловко, защото момичето на наемателите е там. Същото момиче, което видях и вчера. Пристъпвам нагоре по стълбите и влизам в същото антре. Натрапчивата миризма на цигари направо ме кара да спра за миг. Разположението е точно като на първия етаж, но стаите са по-високи, светли и приветливи ( ако не броим цигарената миризма и разхвърляните вещи на наемателите).
 И отново излизам на двора за да продължи обиколката. Освен сто и тридесет квадрата къща има тридесет квадрата лятна кухня и приличен гараж.зад къщата дворът е малко неравен , а отстрани една избуяла роза ни препречва пътя. И пак сме тук, пред входа на къщата.
 Един разменен поглед с Павел ни е абсолютно достатъчен за да си кажем второто да. Цената не е непосилна за нас, нито неприлично висока. Не можем да се пазарим, просто няма как. Собствениците спокойно могат да и искат и чувствително по-голяма сума и има кой да им я даде.
 Излизаме на улицата и се спираме под голямата череша. Две съседки се опитват да прочетат по устните ни кои сме и защо сме тук. Улицата продължава да е все така спокойна, а десетина къщи на запад се виждат и нивите с набола пшеница. Все едно съм попаднала в безвремието, за което така мечтаех. И между другото вече ми се привижда как момчетата карат колело и се смеят.

Първото да

 Избрахме си най-накрая село, дори си намерихме и двама познати от него, за да ни помогнат в търсенето. Все пак когато има кой да те "представи в обществото" , хората те приемат с по-голямо доверие.
 След двуседмично информационно затъмнение получавам новини и то в един и същи ден и от двамата ни познати. А те помежду си не се познават. Забавно се получи . И обнадеждаващо. Трябва да изчакам следобеда на утрешния ден - една прекрасна февруарска събота.
 Как се спи с мисълта, че си започнал изпълнението на най-искрената си мечта. Много просто- не се спи. Цяла нощ гледам тавана и блажено спящите деца от двете ми страни. Те се усмихват, усмихвам се и аз и си казвам " Това е добър знак. Всичко ще мине като по вода. утре ще открия дома си. Знам го! " .
 И слънцето започна да се издига над хоризонта. Лъчите му едвам надничат над червените керемидени покриви, а кафето в чашата ми вече беше изстинало. Излизам на двора и се залавям със стопанството- нашите пет семейства кокошки. Все пак те са една реализирана мечта, с която сме много горди. Цял ден часовете едва-едва напредват.
 Ето, най-накрая дойде уреченият час и тръгваме за съседното село. Петте километра ми се виждат колкото от Варна до Пловдив. Спираме пред къщата на приятелката ми. След кратко съвещание планът е готов. Аз със съпруга ми и нейният мъж тръгваме на оглед, по път ще вземем и кмета. А тя бързо се преквалифицира в детегледачка.
 След трийсетина метра спираме. Това е домът на кмета , а той самият ни чака. Дали наистина се усмихва или просто моите ведри мисли приписват усмивка на всяко лице си остава загадка. Кратко ръкостискане и размяна на имената по протокол и колата потегля отново.
 След по-малко от минута от дясната ни страна се извисява "Вила Вилекула". Триетажна тухлена постройка на груб строеж и с малка площ на всеки от тях. Цената я знаехме. Бяхме я виждали обявена за продан в интернет, но като цяло това не е домът ни и дори не спираме.
 Още един завой и се оказахме на околовръстния път на селото. Той води точно до магистралата. Отбиваме в ляво и ето я пред нас втората ни познайница. Макар че не е достатъчно голяма за нас, все пак и отделяме минутка. Двигателят все още не е утихнал, когато един съсед излиза на проверка, или може би чака внуците си и за това да е бил близо до вратата. Поздравява се с кмета и ни пита "Ще купувате ли?", а аз просто се усмихвам и си казвам "Не, няма да е тази!". Доводите са малко, но твърде категорични- оживеният път, мостът и реката отсреща и малката къща разбира се. Кухня, хол и спалня са съвсем недостатъчни за нас, въпреки широката веранда и непочистения асмалък отпред.
 Хайде пак по местата и тръгваме. Този път навлизаме към сърцето на селото. Виждаме и забележителностите му- центърът, паркът и читалището и оттам надясно. Минаваме още една пряка и спираме на тиха и полу-асфалтирана уличка. Тук сме. Точно една срещу друга са двете къщи, за които идваме. Едната е доста стара и изобщо неподдържана. Без дори да влезнем се виждат изпочупените керемиди и изпадалата мазилка от гредореда на тавана. Тук също не виждам домът си, въпреки обещаващият над декар двор. Не.
 И дори не пресичам улицата, само впервам поглед към отсрещната и страна и я виждам. Тя е! Прекрасна, двуетажна, асмалък отпред и на всичкото отгоре обитаема. Както бабите казват-къща с чупка и открито стълбище за втория етаж. Една немска овчарка пази зорко терасата, и като по поръчка от ъгъла се задава едно момиче с русолеви коси и шарено шушлеково горнище. Тя отвори зелената врата и пред мен се разкри всичко, което ми беше нужно за да кажа да- голяма площатка с плочки пред къщата, една прилична градинка и ... вратата се затвори. Но сърцето в гърдите ми препуска лудо и нашепва "Това е твоят пристан. Добре дошла у дома!" И още една въздишка, влюбени погледи, сияещи очи и безкрайни мечти.
 Хайде, да тръгваме!

Началото

 Здравей! Аз съм Радост! Радвам се, че си тук и четеш статиите ми.
 Тук, в този блог разказвам за сбъдването на моята най-голяма материална мечта- сдобиването със собствена къща и превръщането и в дом.
 Първите няколко години от живота си прекарах в една кипра къщичка, разположена на един от пловдивските хълмове. Там усещах топлината на слънцето и вкуса на свободата, запознах се с природата и ароматът на ... дома. всичките ми спомени са в минало свършено време, но възгледите за живота - същите. След дългогодишен застой в апартамент и хиляди мечти за свобода , един по-луд съпруг от мен самата и едно проходило детенце избягахме на село. Евакуирахме се от големия град и денонощния шум, слънчевите лъчи през прозореца и кафето на терасата. Намерихме си къща под наем и започнахме ре-адаптация към свободата.
 Но и това не ни стигна. Българската мечта за собствено късче земя и тухлена постройка отгоре и не ни даваха да спим. Макар и без спестена сума пари под дюшека ние продължихме да търсим обетованата си земя. Пътища много, села много , къщи много , но един въпрос беше на дневен ред . Къде е нашият дом? Къде се чувстваме сигурни? Къде са сърцата ни? И какво позволява джоба ни.
 И днес мечтите ми се реят из възрожденските къщи на Родопите, някъде там , сред морето от дипли и борове . Високо , близо до небето и звездите .

 И все пак животът е пред мен. Годините ми са малко, за това времето е много. И все пак не е лошо първо да се погрижа за дечицата си , а после да се отдам на безвремието. Прекрасно е да мечтаеш, и още по прекрасно е да сбъднеш мечтата си.