Между кърменето, прането, чистенето и вечерята се зарових в любимия ми форум, точно в темата на една прекрасна Мария и ... Телефона звънна! Сърцето ми за миг спира и след секунда пак тръгва с 200 удара в минута. Мелодията е една и съща, но надписът и снимката са така чаканите от мен:
-Кажи...- а гърлото ми толкова много се е свило, че гласът ми едвам се чува.
-Да те зарадвам ли?
-Да!
-41 800.
-И това какво означава? Взимаме ли я?
-Чакаме потребителския. Чакай че Васка ми звъни.
И разговорът спря до тук. А сърцето ми трепери и изхвръква. Затворих темата за барбекюто на Мария и пристигнах тук- при моята къщичка на село.
Все още цялата треперя и мислите нахлуват в главата ми като придошла пролетна река. И страхът от неизвестното. И въпросът как точно да подредя кухнята, че да има и маса, и свободен плот, миялна, готварска печка и хладилник. А на широките первази на южния и източния прозорец на дневната вече подреждам орхидеите. Между лъскавите им зелени листа и изправените цветоноси се виждат двата огромни облака хортензии в нежно розово и малиново.А пред тях букети от хости, бегонии, калии ... Приказка...
петък, 25 март 2016 г.
Огледът
22 март 2016 , вторник, или както аз наричам деня - първа пролет! От деца си знаем, че на тази дата посрещаме пролетта и аз тогава си я честитя. Днес е и големият ден за огледа. Всичко ще се случи около 15 часа. Времето изобщо не минава. Стои си часовника на стената, а стрелките му се вкопличи в десетката и не помръдват.
Времето някакси се изтъркули. Стана 14 часа и се подготвям за потегляне. Обличам малкият си спътник, натоварвам му багажа и сме готови. В този момент вратата на двора се отваря и идва нашият съквартирант- чичо Вальо, както му казва Дани. Настанявам бебо в кошницата, затягаме коланите и бавно потегляме на заден върху чакълирания път. Тръгваме по асфалтираната ни улица, за да стигнем до главния път. Миг преди да се включа в него пред мен профуча съпругът ми (ММ), заедно с оценителя. Още една прекрасна случайност. Дребната, но пъргава Корсичка бързо ги настига и така пътуваме заедно, с усмивка.
Спираме пред къщата. Бързам да се освободя от колана и да гушна бебчо, а ти вече са пред вратата. В момента, в който излизам от колата чувам глас зад себе си: " Ехо, чакай баба, вие ли сте новите?". Дори нямах време и да поздравя, дамата много бързаше да продължи с монолога.
Измкнах и се и започнах с папарашката история. Това е тя! Нашата любов!
Това е обработваемата част на двора , или поне е била .
И пътеката към "Фермата" - така по-късно беше наречена постройката от голямото ми момче.
Времето някакси се изтъркули. Стана 14 часа и се подготвям за потегляне. Обличам малкият си спътник, натоварвам му багажа и сме готови. В този момент вратата на двора се отваря и идва нашият съквартирант- чичо Вальо, както му казва Дани. Настанявам бебо в кошницата, затягаме коланите и бавно потегляме на заден върху чакълирания път. Тръгваме по асфалтираната ни улица, за да стигнем до главния път. Миг преди да се включа в него пред мен профуча съпругът ми (ММ), заедно с оценителя. Още една прекрасна случайност. Дребната, но пъргава Корсичка бързо ги настига и така пътуваме заедно, с усмивка.
Спираме пред къщата. Бързам да се освободя от колана и да гушна бебчо, а ти вече са пред вратата. В момента, в който излизам от колата чувам глас зад себе си: " Ехо, чакай баба, вие ли сте новите?". Дори нямах време и да поздравя, дамата много бързаше да продължи с монолога.
Измкнах и се и започнах с папарашката история. Това е тя! Нашата любов!
Когато пристъпих прага ме обвзе едно много странно усещане- радост, спокойствие и страх.
вторник, 15 март 2016 г.
Първа стъпка
Неделя, 13 март. Една дъждовна и студена мартенска неделя. И отново чакаме да стане обяд. Мечтаем си и обсъждаме новите породи кокошки, които искаме да вземем от Англия. Всеки държи на своите любимци, та така поне мина по-бързо част от времето.
Време е. Качваме се в колата и тръгваме. Трябва да минем през "нашето село" за да стигнем до съседното. Там ни очакват собствениците на "новото вкъщи" за да продължим договорките и да вземем необходимите ни документи за кредита. След любимите женски обяснения вляво, и после уточнение "ами на другото ляво" стигнахме до къщата на Мария и Васил.
Очаквахме бърз делови разговор, но нещата се развиха по селски. Влизаме и виждаме, че ни очаква богата трапеза. Усмивки! Явно наистина сме попаднали на добронамерени и гостоприемни хора. Приказваме си за какво ли не, гледаме снимките на техните внучета. Обсъждаме кокошките, гълъбите и околните рибарници. Така си отминаха цели три часа. Най-неловките моменти са онези, в които разговаряме за къщата. Как да я наричаме? Да, тя си е тяхната къща по документи, но си е нашата къща по сърце. От две седмици насам ние и така я наричаме помежду си: у нас, нашата къща, у дома. Вече е време да тръгваме. Чакат ни на още едно място, после и на още две.
Качвам се в колата и потегляме обратно по чакълираната улица. На места са се събрали огромни локви. Излизаме на асфалта, но и там положението не е по-добро. Излизаме от тяхното село, следват няколко завоя, изкачваме високия мост над реката и ето го! Нашето село! Сърцето ми не изтърпя и вместо наляво, завивам надясно. Бързичко криволича по преките и ето ни тук. Отново пред голямата зелена врата! У дома! Не може да влезнем, а толкова много ни се иска. Само гледаме и си мечтаем. Ръцете ни сърбят да се захванем на работа. Потеглянето е трудно. Не ни се разделя с нея.
Изтъркули се и студеният и ветровит понеделник. Дойде вторник. Днес имаме среща в банката. Павел ще занесе събраните документи. Дано всичко е наред. Очакваме и дата за оглед. Надявам се да е съвсем скоро. Ако може още тази седмица. Иска ми се всичко да се развие бързо в наша полза, защото сърцата ни вече не траят.
Искаме да се приберем у дома!
Време е. Качваме се в колата и тръгваме. Трябва да минем през "нашето село" за да стигнем до съседното. Там ни очакват собствениците на "новото вкъщи" за да продължим договорките и да вземем необходимите ни документи за кредита. След любимите женски обяснения вляво, и после уточнение "ами на другото ляво" стигнахме до къщата на Мария и Васил.
Очаквахме бърз делови разговор, но нещата се развиха по селски. Влизаме и виждаме, че ни очаква богата трапеза. Усмивки! Явно наистина сме попаднали на добронамерени и гостоприемни хора. Приказваме си за какво ли не, гледаме снимките на техните внучета. Обсъждаме кокошките, гълъбите и околните рибарници. Така си отминаха цели три часа. Най-неловките моменти са онези, в които разговаряме за къщата. Как да я наричаме? Да, тя си е тяхната къща по документи, но си е нашата къща по сърце. От две седмици насам ние и така я наричаме помежду си: у нас, нашата къща, у дома. Вече е време да тръгваме. Чакат ни на още едно място, после и на още две.
Качвам се в колата и потегляме обратно по чакълираната улица. На места са се събрали огромни локви. Излизаме на асфалта, но и там положението не е по-добро. Излизаме от тяхното село, следват няколко завоя, изкачваме високия мост над реката и ето го! Нашето село! Сърцето ми не изтърпя и вместо наляво, завивам надясно. Бързичко криволича по преките и ето ни тук. Отново пред голямата зелена врата! У дома! Не може да влезнем, а толкова много ни се иска. Само гледаме и си мечтаем. Ръцете ни сърбят да се захванем на работа. Потеглянето е трудно. Не ни се разделя с нея.
Изтъркули се и студеният и ветровит понеделник. Дойде вторник. Днес имаме среща в банката. Павел ще занесе събраните документи. Дано всичко е наред. Очакваме и дата за оглед. Надявам се да е съвсем скоро. Ако може още тази седмица. Иска ми се всичко да се развие бързо в наша полза, защото сърцата ни вече не траят.
Искаме да се приберем у дома!
сряда, 9 март 2016 г.
Третото да
Това е най-сложното, най-сташното и дълго чакано да. От 28 февруари до 8 март бяхме в неизвестност. Какво ще каже банката за нас и за мечтата ни.
И дойде дългоочакваното утро. Слънчево, топло и обещаващо още от рано. Часовникът тиктака бавно, а ние бързаме, много бързаме. Бърза целувка за довиждане и тишина.
Моята приятелка Тони, ни изпрати при една друга нейна приятелка, кредитен инспектор в банка. Днес е денят на срещата. Съпругът ми тръгва към банката, аз оставам сама с мислите, мечтите и малкото си момченце.
Излизам на двора и се прибирам. И пак излизам, и пак се прибирам, гледам през прозореца нацъфтелия бадем, а всъщност не го виждам. Аз не съм тук. Аз отново съм в безвремието, точно там, зад голямата зелена врата, грижа се за градината, а децата около мен си играят.
Телефона звъни! Но обаждането не е очакваното. Казвам няколко дежурни благодарности и отвръщам любезно на поздравите. А как не ми се любезничи. Искам да изкрещя на света: " Остави ме! Имам си работа!" .
И още няколко излизания и седнах пред компютъра. Отворих цветарския форум с надеждата да заведа мислите си на друго място но уви, те все там си стоят.
Телефона звъни. Да! Това обаждане чаках, а гласът отсреща звучеше заповедно: "Трябва да си смениш личната карта!". Усмивки, сълзи и радостни викове! Получихме третото да! Сега е ред да събираме документи.
И дойде дългоочакваното утро. Слънчево, топло и обещаващо още от рано. Часовникът тиктака бавно, а ние бързаме, много бързаме. Бърза целувка за довиждане и тишина.
Моята приятелка Тони, ни изпрати при една друга нейна приятелка, кредитен инспектор в банка. Днес е денят на срещата. Съпругът ми тръгва към банката, аз оставам сама с мислите, мечтите и малкото си момченце.
Излизам на двора и се прибирам. И пак излизам, и пак се прибирам, гледам през прозореца нацъфтелия бадем, а всъщност не го виждам. Аз не съм тук. Аз отново съм в безвремието, точно там, зад голямата зелена врата, грижа се за градината, а децата около мен си играят.
Телефона звъни! Но обаждането не е очакваното. Казвам няколко дежурни благодарности и отвръщам любезно на поздравите. А как не ми се любезничи. Искам да изкрещя на света: " Остави ме! Имам си работа!" .
И още няколко излизания и седнах пред компютъра. Отворих цветарския форум с надеждата да заведа мислите си на друго място но уви, те все там си стоят.
Телефона звъни. Да! Това обаждане чаках, а гласът отсреща звучеше заповедно: "Трябва да си смениш личната карта!". Усмивки, сълзи и радостни викове! Получихме третото да! Сега е ред да събираме документи.
Второто да
Отново спираме пред дома на приятелката ми. Бързичко слизам от колата, преминавам по пътечката, по стълбите и нахълтвам в стаята при нея като ураган. Думите сами изскачат от устата ми като куршуми "Тони, харесах си къщата на стрямалийката , обади и се, утре искам да я видя!" . И още усмивки, и още въздишки, и още една нощ броя звездите.
Утрото дойде. Облаците от запад пъплят по хоризонта и закреват топлите лъчи на утринното. И отново храня нетърпеливите кокошки и още по нетърпеливите петли. Все пак и те са като мен - през нощта не спят. Чакам обаждането, но все още е доста рано.
Наближи обяд и хоп- изненада ! Двама неочаквани помощници. Моите родитети се задават по калния път към
Да тук наистина се зачудих към къде. Научих се да наричам тази къща дом. И въпреки това и онази приветлива къща я чувствам като дом. Хм, странно. Може би къщите са си просто къщи и са нищо повече от тухлени постройки, а домът е константа. Той би могъл да е навсякъде.
Водя преговори с измислени аргументи. Все пак това, с което се захващаме ще си остане в тайна от от най-близките ни още доста време. Решението ни звучи странно, и дори налудничево, но парен каша духа. Преди пет години, когато тъкмо се бяхме оженили със съпруга ми си харесахме къща. Цената беше прилична, къщата също, а селото отново много близко до Пловдив. Споделих с родителите си, а те ме заляха с вода - студена ли беше, кореща ли беше и до днес не знам. Въпросът на баща ми, придружен с един заповеднически тон все още го чувствам като пирон в тялото си "Ти знаеш ли как се изплаща къща?". Тогава отговорът беше тишина, а днес е просто не, придружено с аргумента "Но знам как се плаща наем."
Трябвало е време да се науча да защитавам мечтите си, целите си и децата си. По своему разбира се. Това е моята гледна точка.
Скалъпих лъжата, изчаках обаждането, оставих им децата и пак в колата. Без излишно мотане, без излишно вайкане и приказки. Просто тичам към финала или по-точно към къщата, която си харесах за дом.
Отново маршрутът е същият- първо спираме при приятелката ми, взимаме я с нас и с още по голяма припряност към моето място. Отново стигаме читалището, но този път сме в ляво (сега идваме от другата страна на селото), по нашата улица, кръстовището и ... Тук вече ни чакат собствениците на къщата- Мария и Васил. Казваме си по едно сухо здравей и Мария отваря зелената врата. Чак сега забелязах пресният некролог, залепен от външната и страна. Янка Кузманова- това е жената съградила къщата и подслонила домът си в нея. А фамилията и е още един знак , който ми казва да. Името Мария също ми е близко по един малко по-различен начин- Малкият ми син го носи в една доста неразпознаваема за съвременните хора форма, а и винаги съм чувствала, че ще си купя къща, от жена с това име.
Прекрачвам прага, след мен съпруга ми и някак времето за миг спира. И погледът ми също спира до дувара, ограждащ малкото дворче. Как? Та аз си мечтаех за голям двор, а сърцето ме доведе тук! Недоумявам случващото се. В този момент ключът се превърта в ключалката и спокойно можем да влезем в долният етаж на къщата.
Задушаване. Точно това почувствах още с първата си крачка. Пред мен се оказа сумрачно антре с огромна лята мивка в дъното и стени боядисани в кафяво с блажна боя. Въздухът застоял. Скоро не са проветрявали тук. И влизаме в първата стая отляво. Учудващо приветлива с две пружинени легла, прилежно застлани с жакардови покривки. Прозореца закрит с прозрачно перде и резедави стени, които някак успокояват усещането от първото впечатление.
Втората стая отляво е банята (на думи), а отваряйки вратата вижда едно белосано сухо помещение, а още метър навътре е банята. Картината ме потресе. Погледът ми излезе от там по бързо от самата мен.
Третата стая е отдясно на антрето. Тъмно е. и задушно. Бързам да изляза. А съпругът ми пред мен упорито се опитва да надникне зад четвъртата кафява врата, запушена отпред със скрин и стар телевизор. Оказва се, че там е затворено пространството под външното стълбище.
Излизам навън. Нужна ми е глътка въздух, а точно пред погледа ми се оказват белите кокичени камбанки. И отново усмивката се завърна на лицето ми, а с нея и надеждата и усещането, че съм на точното място.
Павел устремено тръгва назад към малкото дворче и точно след крачка спира. И неговият поглед се озадачи от малкото пространство зад къщата. Той погледна към вътрешния десен ъгъл на двора и видя нещо, което силно привлече любопитството му- идеално здрави стопански постройки, повече от перфектни за нашите питомци.И някак силата се завърна в моментно скованото му тяло и любопитно ги разгледа. В очите му гори онзи пламък, който ни кара да се чувстваме добре и вървим напред.
Завърна се той отново на голямата площадка пред къщата, покрита с плочи. На места доста неравно изглеждащи , но здрави. И чешма. Така застанали, отново срещу зелената пътна врата, но този път от вътрешната и стара някак успях да "видя" високите дувари към пътя. Едно удобство, което ще ни крие от любопитните погледи на минувачите, но и визуално стеснява малкото дворче.
Мария ни подканя да се качим на втория етаж. Малко е неловко, защото момичето на наемателите е там. Същото момиче, което видях и вчера. Пристъпвам нагоре по стълбите и влизам в същото антре. Натрапчивата миризма на цигари направо ме кара да спра за миг. Разположението е точно като на първия етаж, но стаите са по-високи, светли и приветливи ( ако не броим цигарената миризма и разхвърляните вещи на наемателите).
И отново излизам на двора за да продължи обиколката. Освен сто и тридесет квадрата къща има тридесет квадрата лятна кухня и приличен гараж.зад къщата дворът е малко неравен , а отстрани една избуяла роза ни препречва пътя. И пак сме тук, пред входа на къщата.
Един разменен поглед с Павел ни е абсолютно достатъчен за да си кажем второто да. Цената не е непосилна за нас, нито неприлично висока. Не можем да се пазарим, просто няма как. Собствениците спокойно могат да и искат и чувствително по-голяма сума и има кой да им я даде.
Излизаме на улицата и се спираме под голямата череша. Две съседки се опитват да прочетат по устните ни кои сме и защо сме тук. Улицата продължава да е все така спокойна, а десетина къщи на запад се виждат и нивите с набола пшеница. Все едно съм попаднала в безвремието, за което така мечтаех. И между другото вече ми се привижда как момчетата карат колело и се смеят.
Утрото дойде. Облаците от запад пъплят по хоризонта и закреват топлите лъчи на утринното. И отново храня нетърпеливите кокошки и още по нетърпеливите петли. Все пак и те са като мен - през нощта не спят. Чакам обаждането, но все още е доста рано.
Наближи обяд и хоп- изненада ! Двама неочаквани помощници. Моите родитети се задават по калния път към
Да тук наистина се зачудих към къде. Научих се да наричам тази къща дом. И въпреки това и онази приветлива къща я чувствам като дом. Хм, странно. Може би къщите са си просто къщи и са нищо повече от тухлени постройки, а домът е константа. Той би могъл да е навсякъде.
Водя преговори с измислени аргументи. Все пак това, с което се захващаме ще си остане в тайна от от най-близките ни още доста време. Решението ни звучи странно, и дори налудничево, но парен каша духа. Преди пет години, когато тъкмо се бяхме оженили със съпруга ми си харесахме къща. Цената беше прилична, къщата също, а селото отново много близко до Пловдив. Споделих с родителите си, а те ме заляха с вода - студена ли беше, кореща ли беше и до днес не знам. Въпросът на баща ми, придружен с един заповеднически тон все още го чувствам като пирон в тялото си "Ти знаеш ли как се изплаща къща?". Тогава отговорът беше тишина, а днес е просто не, придружено с аргумента "Но знам как се плаща наем."
Трябвало е време да се науча да защитавам мечтите си, целите си и децата си. По своему разбира се. Това е моята гледна точка.
Скалъпих лъжата, изчаках обаждането, оставих им децата и пак в колата. Без излишно мотане, без излишно вайкане и приказки. Просто тичам към финала или по-точно към къщата, която си харесах за дом.
Отново маршрутът е същият- първо спираме при приятелката ми, взимаме я с нас и с още по голяма припряност към моето място. Отново стигаме читалището, но този път сме в ляво (сега идваме от другата страна на селото), по нашата улица, кръстовището и ... Тук вече ни чакат собствениците на къщата- Мария и Васил. Казваме си по едно сухо здравей и Мария отваря зелената врата. Чак сега забелязах пресният некролог, залепен от външната и страна. Янка Кузманова- това е жената съградила къщата и подслонила домът си в нея. А фамилията и е още един знак , който ми казва да. Името Мария също ми е близко по един малко по-различен начин- Малкият ми син го носи в една доста неразпознаваема за съвременните хора форма, а и винаги съм чувствала, че ще си купя къща, от жена с това име.
Прекрачвам прага, след мен съпруга ми и някак времето за миг спира. И погледът ми също спира до дувара, ограждащ малкото дворче. Как? Та аз си мечтаех за голям двор, а сърцето ме доведе тук! Недоумявам случващото се. В този момент ключът се превърта в ключалката и спокойно можем да влезем в долният етаж на къщата.
Задушаване. Точно това почувствах още с първата си крачка. Пред мен се оказа сумрачно антре с огромна лята мивка в дъното и стени боядисани в кафяво с блажна боя. Въздухът застоял. Скоро не са проветрявали тук. И влизаме в първата стая отляво. Учудващо приветлива с две пружинени легла, прилежно застлани с жакардови покривки. Прозореца закрит с прозрачно перде и резедави стени, които някак успокояват усещането от първото впечатление.
Втората стая отляво е банята (на думи), а отваряйки вратата вижда едно белосано сухо помещение, а още метър навътре е банята. Картината ме потресе. Погледът ми излезе от там по бързо от самата мен.
Третата стая е отдясно на антрето. Тъмно е. и задушно. Бързам да изляза. А съпругът ми пред мен упорито се опитва да надникне зад четвъртата кафява врата, запушена отпред със скрин и стар телевизор. Оказва се, че там е затворено пространството под външното стълбище.
Излизам навън. Нужна ми е глътка въздух, а точно пред погледа ми се оказват белите кокичени камбанки. И отново усмивката се завърна на лицето ми, а с нея и надеждата и усещането, че съм на точното място.
Павел устремено тръгва назад към малкото дворче и точно след крачка спира. И неговият поглед се озадачи от малкото пространство зад къщата. Той погледна към вътрешния десен ъгъл на двора и видя нещо, което силно привлече любопитството му- идеално здрави стопански постройки, повече от перфектни за нашите питомци.И някак силата се завърна в моментно скованото му тяло и любопитно ги разгледа. В очите му гори онзи пламък, който ни кара да се чувстваме добре и вървим напред.
Завърна се той отново на голямата площадка пред къщата, покрита с плочи. На места доста неравно изглеждащи , но здрави. И чешма. Така застанали, отново срещу зелената пътна врата, но този път от вътрешната и стара някак успях да "видя" високите дувари към пътя. Едно удобство, което ще ни крие от любопитните погледи на минувачите, но и визуално стеснява малкото дворче.
Мария ни подканя да се качим на втория етаж. Малко е неловко, защото момичето на наемателите е там. Същото момиче, което видях и вчера. Пристъпвам нагоре по стълбите и влизам в същото антре. Натрапчивата миризма на цигари направо ме кара да спра за миг. Разположението е точно като на първия етаж, но стаите са по-високи, светли и приветливи ( ако не броим цигарената миризма и разхвърляните вещи на наемателите).
И отново излизам на двора за да продължи обиколката. Освен сто и тридесет квадрата къща има тридесет квадрата лятна кухня и приличен гараж.зад къщата дворът е малко неравен , а отстрани една избуяла роза ни препречва пътя. И пак сме тук, пред входа на къщата.
Един разменен поглед с Павел ни е абсолютно достатъчен за да си кажем второто да. Цената не е непосилна за нас, нито неприлично висока. Не можем да се пазарим, просто няма как. Собствениците спокойно могат да и искат и чувствително по-голяма сума и има кой да им я даде.
Излизаме на улицата и се спираме под голямата череша. Две съседки се опитват да прочетат по устните ни кои сме и защо сме тук. Улицата продължава да е все така спокойна, а десетина къщи на запад се виждат и нивите с набола пшеница. Все едно съм попаднала в безвремието, за което така мечтаех. И между другото вече ми се привижда как момчетата карат колело и се смеят.
Първото да
Избрахме си най-накрая село, дори си намерихме и двама познати от него, за да ни помогнат в търсенето. Все пак когато има кой да те "представи в обществото" , хората те приемат с по-голямо доверие.
След двуседмично информационно затъмнение получавам новини и то в един и същи ден и от двамата ни познати. А те помежду си не се познават. Забавно се получи . И обнадеждаващо. Трябва да изчакам следобеда на утрешния ден - една прекрасна февруарска събота.
Как се спи с мисълта, че си започнал изпълнението на най-искрената си мечта. Много просто- не се спи. Цяла нощ гледам тавана и блажено спящите деца от двете ми страни. Те се усмихват, усмихвам се и аз и си казвам " Това е добър знак. Всичко ще мине като по вода. утре ще открия дома си. Знам го! " .
И слънцето започна да се издига над хоризонта. Лъчите му едвам надничат над червените керемидени покриви, а кафето в чашата ми вече беше изстинало. Излизам на двора и се залавям със стопанството- нашите пет семейства кокошки. Все пак те са една реализирана мечта, с която сме много горди. Цял ден часовете едва-едва напредват.
Ето, най-накрая дойде уреченият час и тръгваме за съседното село. Петте километра ми се виждат колкото от Варна до Пловдив. Спираме пред къщата на приятелката ми. След кратко съвещание планът е готов. Аз със съпруга ми и нейният мъж тръгваме на оглед, по път ще вземем и кмета. А тя бързо се преквалифицира в детегледачка.
След трийсетина метра спираме. Това е домът на кмета , а той самият ни чака. Дали наистина се усмихва или просто моите ведри мисли приписват усмивка на всяко лице си остава загадка. Кратко ръкостискане и размяна на имената по протокол и колата потегля отново.
След по-малко от минута от дясната ни страна се извисява "Вила Вилекула". Триетажна тухлена постройка на груб строеж и с малка площ на всеки от тях. Цената я знаехме. Бяхме я виждали обявена за продан в интернет, но като цяло това не е домът ни и дори не спираме.
Още един завой и се оказахме на околовръстния път на селото. Той води точно до магистралата. Отбиваме в ляво и ето я пред нас втората ни познайница. Макар че не е достатъчно голяма за нас, все пак и отделяме минутка. Двигателят все още не е утихнал, когато един съсед излиза на проверка, или може би чака внуците си и за това да е бил близо до вратата. Поздравява се с кмета и ни пита "Ще купувате ли?", а аз просто се усмихвам и си казвам "Не, няма да е тази!". Доводите са малко, но твърде категорични- оживеният път, мостът и реката отсреща и малката къща разбира се. Кухня, хол и спалня са съвсем недостатъчни за нас, въпреки широката веранда и непочистения асмалък отпред.
Хайде пак по местата и тръгваме. Този път навлизаме към сърцето на селото. Виждаме и забележителностите му- центърът, паркът и читалището и оттам надясно. Минаваме още една пряка и спираме на тиха и полу-асфалтирана уличка. Тук сме. Точно една срещу друга са двете къщи, за които идваме. Едната е доста стара и изобщо неподдържана. Без дори да влезнем се виждат изпочупените керемиди и изпадалата мазилка от гредореда на тавана. Тук също не виждам домът си, въпреки обещаващият над декар двор. Не.
И дори не пресичам улицата, само впервам поглед към отсрещната и страна и я виждам. Тя е! Прекрасна, двуетажна, асмалък отпред и на всичкото отгоре обитаема. Както бабите казват-къща с чупка и открито стълбище за втория етаж. Една немска овчарка пази зорко терасата, и като по поръчка от ъгъла се задава едно момиче с русолеви коси и шарено шушлеково горнище. Тя отвори зелената врата и пред мен се разкри всичко, което ми беше нужно за да кажа да- голяма площатка с плочки пред къщата, една прилична градинка и ... вратата се затвори. Но сърцето в гърдите ми препуска лудо и нашепва "Това е твоят пристан. Добре дошла у дома!" И още една въздишка, влюбени погледи, сияещи очи и безкрайни мечти.
Хайде, да тръгваме!
След двуседмично информационно затъмнение получавам новини и то в един и същи ден и от двамата ни познати. А те помежду си не се познават. Забавно се получи . И обнадеждаващо. Трябва да изчакам следобеда на утрешния ден - една прекрасна февруарска събота.
Как се спи с мисълта, че си започнал изпълнението на най-искрената си мечта. Много просто- не се спи. Цяла нощ гледам тавана и блажено спящите деца от двете ми страни. Те се усмихват, усмихвам се и аз и си казвам " Това е добър знак. Всичко ще мине като по вода. утре ще открия дома си. Знам го! " .
И слънцето започна да се издига над хоризонта. Лъчите му едвам надничат над червените керемидени покриви, а кафето в чашата ми вече беше изстинало. Излизам на двора и се залавям със стопанството- нашите пет семейства кокошки. Все пак те са една реализирана мечта, с която сме много горди. Цял ден часовете едва-едва напредват.
Ето, най-накрая дойде уреченият час и тръгваме за съседното село. Петте километра ми се виждат колкото от Варна до Пловдив. Спираме пред къщата на приятелката ми. След кратко съвещание планът е готов. Аз със съпруга ми и нейният мъж тръгваме на оглед, по път ще вземем и кмета. А тя бързо се преквалифицира в детегледачка.
След трийсетина метра спираме. Това е домът на кмета , а той самият ни чака. Дали наистина се усмихва или просто моите ведри мисли приписват усмивка на всяко лице си остава загадка. Кратко ръкостискане и размяна на имената по протокол и колата потегля отново.
След по-малко от минута от дясната ни страна се извисява "Вила Вилекула". Триетажна тухлена постройка на груб строеж и с малка площ на всеки от тях. Цената я знаехме. Бяхме я виждали обявена за продан в интернет, но като цяло това не е домът ни и дори не спираме.
Още един завой и се оказахме на околовръстния път на селото. Той води точно до магистралата. Отбиваме в ляво и ето я пред нас втората ни познайница. Макар че не е достатъчно голяма за нас, все пак и отделяме минутка. Двигателят все още не е утихнал, когато един съсед излиза на проверка, или може би чака внуците си и за това да е бил близо до вратата. Поздравява се с кмета и ни пита "Ще купувате ли?", а аз просто се усмихвам и си казвам "Не, няма да е тази!". Доводите са малко, но твърде категорични- оживеният път, мостът и реката отсреща и малката къща разбира се. Кухня, хол и спалня са съвсем недостатъчни за нас, въпреки широката веранда и непочистения асмалък отпред.
Хайде пак по местата и тръгваме. Този път навлизаме към сърцето на селото. Виждаме и забележителностите му- центърът, паркът и читалището и оттам надясно. Минаваме още една пряка и спираме на тиха и полу-асфалтирана уличка. Тук сме. Точно една срещу друга са двете къщи, за които идваме. Едната е доста стара и изобщо неподдържана. Без дори да влезнем се виждат изпочупените керемиди и изпадалата мазилка от гредореда на тавана. Тук също не виждам домът си, въпреки обещаващият над декар двор. Не.
И дори не пресичам улицата, само впервам поглед към отсрещната и страна и я виждам. Тя е! Прекрасна, двуетажна, асмалък отпред и на всичкото отгоре обитаема. Както бабите казват-къща с чупка и открито стълбище за втория етаж. Една немска овчарка пази зорко терасата, и като по поръчка от ъгъла се задава едно момиче с русолеви коси и шарено шушлеково горнище. Тя отвори зелената врата и пред мен се разкри всичко, което ми беше нужно за да кажа да- голяма площатка с плочки пред къщата, една прилична градинка и ... вратата се затвори. Но сърцето в гърдите ми препуска лудо и нашепва "Това е твоят пристан. Добре дошла у дома!" И още една въздишка, влюбени погледи, сияещи очи и безкрайни мечти.
Хайде, да тръгваме!
петък, 4 март 2016 г.
Началото
Здравей! Аз съм Радост! Радвам се, че си тук и четеш статиите ми.
Тук, в този блог разказвам за сбъдването на моята най-голяма материална мечта- сдобиването със собствена къща и превръщането и в дом.
Първите няколко години от живота си прекарах в една кипра къщичка, разположена на един от пловдивските хълмове. Там усещах топлината на слънцето и вкуса на свободата, запознах се с природата и ароматът на ... дома. всичките ми спомени са в минало свършено време, но възгледите за живота - същите. След дългогодишен застой в апартамент и хиляди мечти за свобода , един по-луд съпруг от мен самата и едно проходило детенце избягахме на село. Евакуирахме се от големия град и денонощния шум, слънчевите лъчи през прозореца и кафето на терасата. Намерихме си къща под наем и започнахме ре-адаптация към свободата.
Но и това не ни стигна. Българската мечта за собствено късче земя и тухлена постройка отгоре и не ни даваха да спим. Макар и без спестена сума пари под дюшека ние продължихме да търсим обетованата си земя. Пътища много, села много , къщи много , но един въпрос беше на дневен ред . Къде е нашият дом? Къде се чувстваме сигурни? Къде са сърцата ни? И какво позволява джоба ни.
И днес мечтите ми се реят из възрожденските къщи на Родопите, някъде там , сред морето от дипли и борове . Високо , близо до небето и звездите .
Тук, в този блог разказвам за сбъдването на моята най-голяма материална мечта- сдобиването със собствена къща и превръщането и в дом.
Първите няколко години от живота си прекарах в една кипра къщичка, разположена на един от пловдивските хълмове. Там усещах топлината на слънцето и вкуса на свободата, запознах се с природата и ароматът на ... дома. всичките ми спомени са в минало свършено време, но възгледите за живота - същите. След дългогодишен застой в апартамент и хиляди мечти за свобода , един по-луд съпруг от мен самата и едно проходило детенце избягахме на село. Евакуирахме се от големия град и денонощния шум, слънчевите лъчи през прозореца и кафето на терасата. Намерихме си къща под наем и започнахме ре-адаптация към свободата.
Но и това не ни стигна. Българската мечта за собствено късче земя и тухлена постройка отгоре и не ни даваха да спим. Макар и без спестена сума пари под дюшека ние продължихме да търсим обетованата си земя. Пътища много, села много , къщи много , но един въпрос беше на дневен ред . Къде е нашият дом? Къде се чувстваме сигурни? Къде са сърцата ни? И какво позволява джоба ни.
И днес мечтите ми се реят из възрожденските къщи на Родопите, някъде там , сред морето от дипли и борове . Високо , близо до небето и звездите .
И все пак животът е пред мен. Годините ми са малко, за това времето е много. И все пак не е лошо първо да се погрижа за дечицата си , а после да се отдам на безвремието. Прекрасно е да мечтаеш, и още по прекрасно е да сбъднеш мечтата си.
Абонамент за:
Публикации (Atom)