Последните дни на декември винаги са повод за равносметка. Важното е, когато удариш чертата накрая удовлетворението и сбъднатите мечти да имат превес над всичко останало. и моята година беше такава - дълга и пъстра. имаше си от всичко - и сол, и захар, че дори и доста оцет. Но без а усетим вкуса на всичко, няма как да сме щастливи.
Щеше ми се тук да пиша хронологично, но се оказа, че невъзможно. Важна е емоцията и ако не успея да я опиша навреме я предавам през призмата на времето. А тази призма майсторски успява да пречупи бурните реакции в мъдрост, сълзите в опит, а щастието - то винаги си остава щастие.
Днес вече съм си у дома. От 12 ноември вече е така - у дома. Толкова ми харесва да го казвам, да го пиша! И до края само на този разказ ще го кажа може би още стотина пъти.
Преди месеци си мечтаех как ще подредя орхидеите на източния прозорец на дневната. Големите им лъскави листа ще се кипрят на перваза, а любопитните им цветоноси ще надничат и разглеждат с любопитство света от другата страна на стъклото ...
Тук са! И вчера първата от тях отвори виолетовите си очи към заснежените керемиди на дувара.
На пръв поглед звучи странно, но ако се радваме точно на тези малки сбъднати копнежи ще се чувстваме най-щастливите хора на земята. И та тях им хареса да се вихрят на собствен терен.
Днес още едно любопитно мъничко оченце започна да наднича. Любопитството винаги надделява на съня. Вече знам, ако не пробвам- няма да спечеля, а ако пробвам никога нищо няма да изгубя, защото опитът е най-голямата печалба в живота ни.
На перваза в кухнята се кипрят още няколко красавици- двете циклами си правят компания. Малката си я избрах за новия дом и от месеци не остава без цвят, а голямата започна да се пробужда след летните горещини и ще започне новата година с нов цъфтеж. Нека и ние, хората, да успеем да вземем поне малко от характера на цветята- да носим щастие и красота та околните, да им вдъхваме кураж и надежда, да успяваме да стоплим сърцата им и в най-студените им дни.
Днес пак си имах гости- един старец, на когото вече му е догорчало и то много от живота. Оплаква се от съдбата си и сам си се кори- каквото посееш това ще пожънеш. Обвинява се за минали неща, за моментите, в които е грешил, наранявал и оставял...
Зимната хала бавно превзема дните му, сковава тялото му, а блещукащите пламъчета в сините му очи са угаснали. Вместо тях често извират сълзи.
Ние сме хора и винаги ще грешим, но нека по-често постъпваме по човешки, нека по-рядко хвърляме камъни по другите, нека по-рядко завиждаме на по-зелената съседска ливада. Хора сме! Нека си прощаваме, нека обичаме, нека живеем в мир! В мир със себе си!
Обичам снега, белотата му, красотата му, нежността на всяка снежинка и сплотеността им. Нима и най-голямата преспа не е екипната работа на безброй миниатюрни съдби?
Винаги, и след най-студената зима идва времето на новата надежда, на топлината и зеленината. Нека дадем път на тези след нас! Весели празници и щастлива нова 2017 година! Да бъде здрава и честита, да бъде мирна и изпълнена с любов! Бъдете до всички, които обичате! И най-вече им го казвайте и показвайте! Заслужава си!
