За марулите, зеления лук и спанака- размисли и записки, втори опит

 Първият опит си беше доста сълзлив (това е от лука) и реших да пробвам пак. А и една друга приятелка ме надъха и започвам да разказвам селски работи за начинаещи селяни.
 Последните няколко зими посрещах Коледа и нова година със зеленийки собствено производство. Първо в тунели, след това в оранжерия. Тази зима нещата не се получиха заради собствения терен- първо трябваше да се погрижим къде да живеем, а след това за какво ще ядем (провизии си имахме).
 На 24 декември си инсталирахме оранжерията на новото място, завихме я, че дори и я напълнихме- чесън, балучка (луковички за зелен лук) и един изостанал разсад марули на новата ни съседка баба Иринка.

 И след това ни хвана лютата зима. месец и половина сняг до коленете, липса на слънце и положителни температури. Без да правим нищо, два месеца по-късно положението е това, а новиа прираст е от последните десетина дни.

 На 29 декември си заложих и семенца за нов разсад марули на топличко на перваза в детската стая. Напълних сандъчетата с пръст, поръсих семенца равномерно (малка част от количеството в пакета) и след това поръсих още 3-4 мм почва отгоре им. Напоих много внимателно с пулверизатор. И чакането започна. След седмица резултатът беше това.

 И видът им сега.

Растенията вече са на три листа- достатъчно големи за да могат да бъдат преместени в оранжерията на постоянните им места.
Ще засадя и на открито, но е необходимо малко време да подсъхне почвата и да се доразтопи снега в най-южната част на двора.

За марулите, зеления лук и спанака- размисли и записки

 Този блог е някакво продължение на стария, но на собствен терен. И всичко е някак познато, но различно. Скутаре беше първата ми любов, а Трилистник...Хмммм....Какво е Трилистник за мен? Имах мечта, която просто се материализира тук- общо взето това е. Все още се запознавам с къщата и двора. Опитвам се да ги заредя с моята енергия, всеки ден създавам спомени на собствен терен... И така докато превърна къщата в дом, а дворът- в градина.
 По план днес щях да разказвам точно за вчерашните ми градински дейности, но всичко приключи с един телефонен разговор. Звънна ми приятелка. Всеки път като и кажа "Ела да пием чай!" тя е пристигнала още преди да си довърша изречението. Този път ми отказа - щяла да чисти. Да, да! Не на мене тия! Само щяла да мине да ми донесе парите за Ейвънската поръчка. Дойде и рухна. И пак пихме чай, но не с мед, със сълзи го пихме. Събрахме се ние случайно май за да си плачем заедно. И двете плачем за различни неща, а всъщност ни боли от едно и също.
 Къщите ни са купчини строителни материали, между които са затворени кубици въздух. А домовете ни какво са? Домът няма нищо общо нито с тухлите, нито с керемидите, нито с кубиците въздух. Домът е спомени, надежди и мечти, домът е споделеност и любов. Домът е подкрепа. Къщите издържат на вятър, слънце и сняг, а домовете рухват под тежестта на лъжите, пренебрежението и ... хм, какво ли още не.
 Имам нелеката задача да превърна около 35 кубика въздух в детска стая и реших да започна с приказки. Сега сме на вълна "Снежната кралица". Стигнах до момента със влизането на парченцето огледало в окото на Кай и превръщането на сърцето му в бучка лед. Дани ме попита " Какво означава бучка лед?". Отговорих му, че това е парче лед, същото като онова, което баща му си слага в ракията. Минути по-късно вече знаех, че съм го излъгала. Той също.
 "Мамо, как така сърцата се превръщат в бучка лед?" Или по-точно кога? Когато спрем да обичаме човека до себе си. Аз не вярвам, че сърцата се превръщат в лед или поне не искам да вярвам. Ето я игликата- всичко около нея е лед, но сърцето и е живо и зелено. А лукът, марулите и спанака ще почакат, докато разсъжденията над бучките лед приключат.

Дойде пролетта!

След месец и половина бяло, студ и вятър, гъста мъгла и пълно отсъствие на слънце най-накрая дойде пролетта! Започна първият цветен сезон на собствен терен. Когато засаждах кокичетата им избрах сенчесто място в голямата източна градина, за да мога да се радвам дълго време на цвят. след тази зима и количеството сняг установих, че точно по Великден ще цъфнат.
 Е, не съвсем! Първите ме зарадваха точно към средата на февруари. Бяха ми изостанали три малки луковички и ги бях настанила в малката източна градина- та те, точно те се показаха първи.

 Тези дребни жълти връхчета трябва да са минзухарчетата.
След още ден чакане започнаха да прозират и част от кокичетата под голямата преспа в голямата източна.

 От взиране и чакане едвам забелязах една от малките изненади останали от баба Янка- старата стопанка на къщата- кокиче зад чешмата под тръбата. Съвсем скоро планът е тази огромна и грозна тръба да изчезне.

Само че изненадите не свършвали до тук - открихме още едно кокичено находище в бившето лозе , сега френско лозе. Тъй като те са на доста слънчево място, най-вероятно са били истинските първи кокичета в двора.