Второто да

 Отново спираме пред дома на приятелката ми. Бързичко слизам от колата, преминавам по пътечката, по стълбите и нахълтвам в стаята при нея като ураган. Думите сами изскачат от устата ми като куршуми "Тони, харесах си къщата на стрямалийката , обади и се, утре искам да я видя!" . И още усмивки, и още въздишки, и още една нощ броя звездите.
 Утрото дойде. Облаците от запад пъплят по хоризонта и закреват топлите лъчи на утринното. И отново храня нетърпеливите кокошки и още по нетърпеливите петли. Все пак и те са като мен - през нощта не спят. Чакам обаждането, но все още е доста рано.
 Наближи обяд и хоп- изненада ! Двама неочаквани помощници. Моите родитети се задават по калния път към
 Да тук наистина се зачудих към къде. Научих се да наричам тази къща дом. И въпреки това и онази приветлива къща я чувствам като дом. Хм, странно. Може би къщите са си просто къщи и са нищо повече от тухлени постройки, а домът е константа. Той би могъл да е навсякъде.
 Водя преговори с измислени аргументи. Все пак това, с което се захващаме ще си остане в тайна от от най-близките ни още доста време. Решението ни звучи странно, и дори налудничево, но парен каша духа. Преди пет години, когато тъкмо се бяхме оженили със съпруга ми си харесахме къща. Цената беше прилична, къщата също, а селото отново много близко до Пловдив. Споделих с родителите си, а те ме заляха с вода - студена ли беше, кореща ли беше и до днес не знам. Въпросът на баща ми, придружен с един заповеднически тон все още го чувствам като пирон в тялото си "Ти знаеш ли как се изплаща къща?". Тогава отговорът беше тишина, а днес е просто не, придружено с аргумента "Но знам как се плаща наем."
 Трябвало е време да се науча да защитавам мечтите си, целите си и децата си. По своему разбира се. Това е моята гледна точка.
 Скалъпих лъжата, изчаках обаждането, оставих им децата и пак в колата. Без излишно мотане, без излишно вайкане и приказки. Просто тичам към финала или по-точно към къщата, която си харесах за дом.
 Отново маршрутът е същият- първо спираме при приятелката ми, взимаме я с нас и с още по голяма припряност към моето място. Отново стигаме читалището, но този път сме в ляво (сега идваме от другата страна на селото), по нашата улица, кръстовището и ... Тук вече ни чакат собствениците на къщата- Мария и Васил. Казваме си по едно сухо здравей и Мария отваря зелената врата. Чак сега забелязах пресният некролог, залепен от външната и страна. Янка Кузманова- това е жената съградила къщата и подслонила домът си в нея. А фамилията и е още един знак , който ми казва да. Името Мария също ми е близко по един малко по-различен начин- Малкият ми син го носи в една доста неразпознаваема за съвременните хора форма, а и винаги съм чувствала, че ще си купя къща, от жена с това име.
 Прекрачвам прага, след мен съпруга ми и някак времето за миг спира. И погледът ми също спира до дувара, ограждащ малкото дворче. Как? Та аз си мечтаех за голям двор, а сърцето ме доведе тук! Недоумявам случващото се. В този момент ключът се превърта в ключалката и спокойно можем да влезем в долният етаж на къщата.
 Задушаване. Точно това почувствах още с първата си крачка. Пред мен се оказа сумрачно антре с огромна лята мивка в дъното и стени боядисани в кафяво с блажна боя. Въздухът застоял. Скоро не са проветрявали тук. И влизаме в първата стая отляво. Учудващо приветлива с две пружинени легла, прилежно застлани с жакардови покривки. Прозореца закрит с прозрачно перде и резедави стени, които някак успокояват усещането от първото впечатление.
 Втората стая отляво е банята (на думи), а отваряйки вратата вижда едно белосано сухо помещение, а още метър навътре е банята. Картината ме потресе. Погледът ми излезе от там по бързо от самата мен.
 Третата стая е отдясно на антрето. Тъмно е. и задушно. Бързам да изляза. А съпругът ми пред мен упорито се опитва да надникне зад четвъртата кафява врата, запушена отпред със скрин и стар телевизор. Оказва се, че там е затворено пространството под външното стълбище.
 Излизам навън. Нужна ми е глътка въздух, а точно пред погледа ми се оказват белите кокичени камбанки. И отново усмивката се завърна на лицето ми, а с нея и надеждата и усещането, че съм на точното място.
 Павел устремено тръгва назад към малкото дворче и точно след крачка спира. И неговият поглед се озадачи от малкото пространство зад къщата. Той погледна към вътрешния десен ъгъл на двора и видя нещо, което силно привлече любопитството му- идеално здрави стопански постройки, повече от перфектни за нашите питомци.И някак силата се завърна в моментно скованото му тяло и любопитно ги разгледа. В очите му гори онзи пламък, който ни кара да се чувстваме добре и вървим напред.
 Завърна се той отново на голямата площадка пред къщата, покрита с плочи. На места доста неравно изглеждащи , но здрави. И чешма. Така застанали, отново срещу зелената пътна врата, но този път от вътрешната и стара някак успях да "видя" високите дувари към пътя. Едно удобство, което ще ни крие от любопитните погледи на минувачите, но и визуално стеснява малкото дворче.
 Мария ни подканя да се качим на втория етаж. Малко е неловко, защото момичето на наемателите е там. Същото момиче, което видях и вчера. Пристъпвам нагоре по стълбите и влизам в същото антре. Натрапчивата миризма на цигари направо ме кара да спра за миг. Разположението е точно като на първия етаж, но стаите са по-високи, светли и приветливи ( ако не броим цигарената миризма и разхвърляните вещи на наемателите).
 И отново излизам на двора за да продължи обиколката. Освен сто и тридесет квадрата къща има тридесет квадрата лятна кухня и приличен гараж.зад къщата дворът е малко неравен , а отстрани една избуяла роза ни препречва пътя. И пак сме тук, пред входа на къщата.
 Един разменен поглед с Павел ни е абсолютно достатъчен за да си кажем второто да. Цената не е непосилна за нас, нито неприлично висока. Не можем да се пазарим, просто няма как. Собствениците спокойно могат да и искат и чувствително по-голяма сума и има кой да им я даде.
 Излизаме на улицата и се спираме под голямата череша. Две съседки се опитват да прочетат по устните ни кои сме и защо сме тук. Улицата продължава да е все така спокойна, а десетина къщи на запад се виждат и нивите с набола пшеница. Все едно съм попаднала в безвремието, за което така мечтаех. И между другото вече ми се привижда как момчетата карат колело и се смеят.