Избрахме си най-накрая село, дори си намерихме и двама познати от него, за да ни помогнат в търсенето. Все пак когато има кой да те "представи в обществото" , хората те приемат с по-голямо доверие.
След двуседмично информационно затъмнение получавам новини и то в един и същи ден и от двамата ни познати. А те помежду си не се познават. Забавно се получи . И обнадеждаващо. Трябва да изчакам следобеда на утрешния ден - една прекрасна февруарска събота.
Как се спи с мисълта, че си започнал изпълнението на най-искрената си мечта. Много просто- не се спи. Цяла нощ гледам тавана и блажено спящите деца от двете ми страни. Те се усмихват, усмихвам се и аз и си казвам " Това е добър знак. Всичко ще мине като по вода. утре ще открия дома си. Знам го! " .
И слънцето започна да се издига над хоризонта. Лъчите му едвам надничат над червените керемидени покриви, а кафето в чашата ми вече беше изстинало. Излизам на двора и се залавям със стопанството- нашите пет семейства кокошки. Все пак те са една реализирана мечта, с която сме много горди. Цял ден часовете едва-едва напредват.
Ето, най-накрая дойде уреченият час и тръгваме за съседното село. Петте километра ми се виждат колкото от Варна до Пловдив. Спираме пред къщата на приятелката ми. След кратко съвещание планът е готов. Аз със съпруга ми и нейният мъж тръгваме на оглед, по път ще вземем и кмета. А тя бързо се преквалифицира в детегледачка.
След трийсетина метра спираме. Това е домът на кмета , а той самият ни чака. Дали наистина се усмихва или просто моите ведри мисли приписват усмивка на всяко лице си остава загадка. Кратко ръкостискане и размяна на имената по протокол и колата потегля отново.
След по-малко от минута от дясната ни страна се извисява "Вила Вилекула". Триетажна тухлена постройка на груб строеж и с малка площ на всеки от тях. Цената я знаехме. Бяхме я виждали обявена за продан в интернет, но като цяло това не е домът ни и дори не спираме.
Още един завой и се оказахме на околовръстния път на селото. Той води точно до магистралата. Отбиваме в ляво и ето я пред нас втората ни познайница. Макар че не е достатъчно голяма за нас, все пак и отделяме минутка. Двигателят все още не е утихнал, когато един съсед излиза на проверка, или може би чака внуците си и за това да е бил близо до вратата. Поздравява се с кмета и ни пита "Ще купувате ли?", а аз просто се усмихвам и си казвам "Не, няма да е тази!". Доводите са малко, но твърде категорични- оживеният път, мостът и реката отсреща и малката къща разбира се. Кухня, хол и спалня са съвсем недостатъчни за нас, въпреки широката веранда и непочистения асмалък отпред.
Хайде пак по местата и тръгваме. Този път навлизаме към сърцето на селото. Виждаме и забележителностите му- центърът, паркът и читалището и оттам надясно. Минаваме още една пряка и спираме на тиха и полу-асфалтирана уличка. Тук сме. Точно една срещу друга са двете къщи, за които идваме. Едната е доста стара и изобщо неподдържана. Без дори да влезнем се виждат изпочупените керемиди и изпадалата мазилка от гредореда на тавана. Тук също не виждам домът си, въпреки обещаващият над декар двор. Не.
И дори не пресичам улицата, само впервам поглед към отсрещната и страна и я виждам. Тя е! Прекрасна, двуетажна, асмалък отпред и на всичкото отгоре обитаема. Както бабите казват-къща с чупка и открито стълбище за втория етаж. Една немска овчарка пази зорко терасата, и като по поръчка от ъгъла се задава едно момиче с русолеви коси и шарено шушлеково горнище. Тя отвори зелената врата и пред мен се разкри всичко, което ми беше нужно за да кажа да- голяма площатка с плочки пред къщата, една прилична градинка и ... вратата се затвори. Но сърцето в гърдите ми препуска лудо и нашепва "Това е твоят пристан. Добре дошла у дома!" И още една въздишка, влюбени погледи, сияещи очи и безкрайни мечти.
Хайде, да тръгваме!
Няма коментари:
Публикуване на коментар