Една година мина

Една година мина. Точно на 22 се изтъркулиха първите ни 365 дни от папарашкото ми нападение тук. празните пространства и треволякът са усвоени от цветни петна, млади фиданки, плодове и зеленчуци. Една година мечти и сбъдването на част от тях. Започнахме така и стигнахме до тук.

 Харесва ми тази промяна! Това е само началото на разкрасяването и подреждането. Имам още много идеи, на които ще им дойде времето рано или късно, или всъщност когато им дойде времето. Всяко нещо си иска да се роди, да наедрее, да узрее и чак тогава да стане видимо за околния свят. Четох, че градина се прави за десет години. Да, наистина е така. Необходими са 3650 дни, в които да има слънце и дъжд, суша и сняг, горещина и студ. Сенките да направят пълна обиколка около себе си и то няколко пъти. Да проверя по метода на пробите и грешките кои растения ще се развиват тук най-добре, за да постигна една простота в максимален разцвет. Искам, когато отворя вратата на дома си вътре да ухае на спокойствие, романтика, любов. Всичко да бъде на точното си място и градината да изглежда естествена и непринудена. Да се усеща онзи крехък баланс между докоснатото от човешка ръка и дивата природа.

 Тази дълга пътека от сив камък е оста сенчеста, просто се случи така, че снимките са слънчеви. Старите лозници започват да разлистват младите си зелени чадърчета, а следобед къщата мята плътната си сянка отново тук. За това заложих на растения, които обичат сенките- хортензии и хости. Пролетта тук ще е осеяна с ароматни луковични, а по-топлите месеци местата им ще са заети от бегонии и слабоноги. След първите есенни слани ще идва реда на килимчета от едроцветни виоли ...

хоста Christmas tree

Така ще се завърта цикъла от 365 дни. Понякога ще добавям нещичко, друго ще махам, но искам всеки ден да е наситен с вяра, надежда и любов. Розовите сърчица вече нямат търпение да изскочат от зелените си обвивки.

  И понеже много обичам зеленината дадох възможност на разни миниатюрни дивачета да се настанят в краката на големите цветни акценти. Тази прелест тръгна от Предбалкана, стигна до Русе, след това временно поживя в Срутаре и днес вече е тук, удома! Ах, малка цветна прелест! Как чаках да видя очите ти! Благодаря ти, че днес ме зарадва!

 И още много други чакат своя звезден миг- лаленца, розички, ехинацеи...

 Един мъник, който се бори за своята глътка въздух, капчица вода и лъч светлина.

 Пролет е! Пролет е! Пролет! Време на изненади, цветове, аромати и мечти, време за нови надежди, нова любов и глътка свеж въздух!

Да обичаш спомен

Днес ще съм отчайващо досадна,
защото днес ми е специален ден.
Пролет е! Цветна, ароматна...
Пролет е, а нещо липсва в мен.
Сокове бушуват като луди,
летят нагоре крехките стебла,
цъфтят цветя, танцуват пеперуди,
в кошничката си събира мед пчела.
И летят, летят, нагоре, в небесата,
и се смеят, радват се, кръжат...
Не поглеждат те надолу, към земята
как човешките любови се топят.
Чезнат, гаснат, няма ги сърцата
щом ледът сковал ги е така-
не могат да протегнат те ръката
към своята единствена мечта.

Размисли по първа пролет

 Вчера не успях да пиша, само снимах. Гонех пчелите из цветовете на ароматните зюмбюли и се опитвах да им направя портрети като за изложба. А те дори не ме отразяваха- бяха като опиянени. Завираха се най-безстрашно целите в цветните чашки и кой знае какво правеха там в тези странни пози.

 

  

 Пролет е! Цветна, слънчева и ароматна! Сега е зюмбюленото време. Звучи ви странно ли? Всъщност това е един момент, който само може а бъде почувстван- не можеш да го видиш, не можеш да го докоснеш. И трае доста кратко- само докато прецъфтят тези ароматни малки същества. И след това отново ги чакаш цяла година, не защото няма по-красиви цветя от тях, а защото те са много специални- те са един много ярък символ на новото начало, на събуждането на света и на надеждите. Онези бяло- синьо- виолетово-розови ароматни мечти. И аз често си мечтая за невъзможни неща, искам да променя нещичко, да подаря друго, да получа трето, но винаги се получава. Особено когато това е свързано и с други хора около нас. Има думи, които е трудно да изречеш пред самия себе си, какво остава да ги кажеш в очите на най- близките си. Съдба!

  Вчера, докато се разхождах с Преслав, срещу нас се зададе една от съседките. Личеше и, че е много разстроена. И ме закова с един въпрос " Кажи, това живот ли е? Защо се раждаме? За да умрем ли?" . И е много права. Единственото над което имаме власт са дните между тези две събития. Ние решаваме как ще ги прекараме, какво ще оставим след себе си и кога ще бъдем забравени. 

 

  И както нарцисите изместват зюмбюлите, лалетата- нарцисите, а а божурите- лалетата, така и нашите нужди, мечти и копнежи биват изместени от следващите. Нима не е по-лесно да се примирим с факта, че всичко е преходно? Нима не е по-добре да осъзнаем, че ние сме едни малки частици, движещи се непрестанно? Защо не насочим движението си в посока на щастието и хармонията? Защо? Странно е, но знам отговорът на тези въпроси. Нарича се егоизъм, материализъм и комформизъм. Ние сме социални същества, живеем в група, и за нас е по-важно мнението на останалите за нас, отколкото усещането, което остава в нас. 

 Трудно е да се измъкнеш от тези строги и стари правила. Трудно е, но не е невъзможно. Всяка черупка се пробива с постоянство и нежност. Силата е за слабите. Въпросът е само да не чакаме прекалено дълго, защото тогава и божурите няма да ги има, тогава сланата ще е попарила всичко, а снегът ще затрупва изсъхналите стебла.

 Сега е пролет! Сега се случват чудеса! Днес имаме възможност да променим един дребен детайл в нас самите, за да може утрешният ни ден да започне с усмивка. Променяйте и се усмихвайте! Обичайте! Това е най-силното оръжие на света!

Сърце на място си дойде!

 Въртя се, оглеждам се и все нещо не ми стига. Празно ми е. В душата ми някак е празно. Сърцето тупти в заспал ритъм, а гърдите поемат въздух само на половина. Това е то!
 Ходих до Скутаре по работа, а то все натам ме тегли- към старата квартира. Знам си аз тайния вход- та нали му бях стопанка три години и половина. Посрещна ме джунгла, а след себе си оставих градина. Та градината ме зовеше. Прегърнах ореха и през рошавите му клони погледът ми се провря чак до небесата. Като че ли живота си взех от него. Казахме си няколко приказки като стари приятели.  И тръгнах аз из градинката като удома си. Видях част от старите си питомци, и то тези, които ми бяха близки на сърцето. Та те са ми липсвали! Ах, милите ми! Идвате си удома! Грабнах набързо бела на комшията и голямото вадене започна. Взех си двете жълти розички- модел без бодли са, захванах си ги от резници. Бях си взела първата роза, но тези не успях да извадя есента. А те разлистени, разхубавени, стояха си там и ме чакаха. Вече не, сега са у дома и си правят компания с майка си. оформих ги с други китки като едно огромно жълто петно в "Тайната градина". Компания са им жълти гладиоли, невен и рудбекия. Сега си мисля и за някоя жълта газания- там ще е слънчице и ще и е добре.

 Има няколко растения, които носят духа на българското село и някак моята селска градинка не може да мине без тях. Кандилките- тези уж простички бабини цветя. Измъкнах си две коренчета на късмет. Дано да съм оцелила различни- беличка и розова.

 Тяхното присъствие ми помогна да изградя селския кът в градината си.  Ето го и него. На първа линия са едно розово дамско сърце (ще си търся и беличко) и двете кандилки. Зад тях са разположени два божура. еднакви са и есента единият ще бъде подменен с друг вид. А за есенен цвят добавих и няколко хризантеми. Смятам есента пространството между тези хубавци да бъде изпълнено с пансета (едрата градинска теменуга тип панси). Може с времето да допълня още нещичко и да порасне това малко кътче. Неговата поява, макар и в този скромен вид, запълни едно много специално място в сърцето и зоната ми на комфорт.

 Тези дъхави диви теменужки се появиха случайно на старото място. Чаках ги да цъфнат, но си бяха само листа. Сега, като ги видях, просто им казах " Елате при мама!". И познатото вече движение с правата лопата и хайде в кашона.

 Взех си и още няколко дребосъка, които ще са цветни акценти и озеленители в градината. аз съм с много странно разбиране за "Истинската градина" - в нея пръст не трябва да се вижда. В природата почвата винаги е покрита с разни всевъзможни зелено-цъфтящи същества. Искам и в моята градина да е така.
 И докато се радвах на моите си бебчета видях един от новобранците да се показва. Ура! Не знам анемоне ли си или ранункулус, но те чаках от месеци. Добре дошло мъниче! Дано твоите останали пет сестрички покажат и те главици над земята.

Тази сутрин отворих очи и погледнах нагоре към небето. То смръщило вежди, притворило своите и мисли. Та какво ли може да си мисли то?  Кога да заплаче, как и колко. Направих си кафе в онази чаша със сърцето. Исках да му покажа, че има кой да да го обича, но не се получи. Все пак се разплака. От време на време капваше по една студена сълза по стъклото. Ясно, чука по прозореца за да ме извика навън при себе си. Май му е скучно самичко, а аз се реших да му бъда компания.
Освен студените сълзи, навън компания ми правеше и северният вятър. Цветята в Тайната и Парадната градина се бяха сгушили близо до земята и силно стискаха очичките си, главиците им - мокри и изкаляни бяха приведени.
Тази сутрин и петлите бяха някак унили, липсваше и веселата глъчка от волиерите на папагалите. Тишина, една такава странна, дори есенна ми се стори.

Така я чаках тази пролет. Тази първа пролет, която да ме накара да полетя отново. Да се рея в небесата на собствените си мечти, да се вглеждам в очите на милиардите цъфтящи същества, да послущам радостната песен на птиците... А тя все ми бяга. Крие се слънцето зад облаците, а те така- бавно, напористо и постоянно ни изпращат дъждовните си капки. един вледеняващ северен вятър роши все още голите клони и приспива зеленеещите пъпки на плодните дръвчета.
 Вчера някак цялата тази картина се беше изморила и слънцето ни се показа от синия лазур на небето. А всички чакахме точно това- топла ласка, нежна целува и едно безгрижно безвремие. петлите се провикваха от единия двор до другия, поздравяваха се взаимно и се радваха. Всяко живо същество се радваше на слънчевата дупка, която се беше настанила над нас, и искаше да спре мига.

  Всички бяхме вперили поглед в небето и не смеехме дори да премигнем. Сърцата ни трепереха от мисълта, че от някъде сивотата пак ще ни залее.

 Правя опити да разкажа неща, които само се чувстват, и то не от всички. Да почувстваш природата и силата на живота е привилегия само за избрани. Да усетиш любовта и да имаш силата да я подариш на околните е магия, достъпна само за чистите сърца.

  Думи. Толкова много думи има, измислени и изящни, изписани с мастило и красиви букви, но не могат да кажат някои толкова прости неща. Не могат да опишат радостта от това, да се докосваш до чудесата на живота.

На първа разхока

 Вчера времето беше прекрасно- топло и слънчево. С една дума- Пролет! Онази пролет- мечтана и сънувана. Организирах с момчетата първата ни съвместна разходка на село. До сега само няколко пъти с малкия сме пообиколили, но днес за първи път показах на големия мястото, което ни заобикаля. Още на тридесетина метра от къщата ни видях сините цветя, затаих дъх и се опитах да запечатам тази синя пролет.

 Най-хубавото е, че и Дани е очарован от всички тези цветни дребосъци. Спира се, разглежда ги и дори е удивен от факта, че в тях има мед (щом пчелите кацат по тях, значи и събират меда)!
Доста дълго се гонехме с една пчела, но така и не успях да я снимам.

 Тези лилави дребосъци ме върнаха в детството ми. Наричахме ги щъркелчета, защото когато прецъфтят образуват едни дълги "човки", пълни със семенца. Беряхме ги и си играехме. Това, и правенето на парфюм от диви сливи ни беше основното занимание през пролетната ваканция. 

  Ех, това прекрасно лазурно синьо така попи в душата ми, че се изкуших и пренесох малко от него и в моята градинка. След няколко метра сините цветчета се смесиха с бели маргаритки. Красота! Пролет! Живот! Доста хора минават всеки ден покрай тях, но виждат ли ги изобщо? Спират ли се да ги разгледат отблизо?        

 Топлото пролетно слънце се отрази много добре на настроението на всички. Селото беше оживяло- имаше хора. Много хора. Бабите стояха по пейките и си приказваха. Дядовците режеха лозите, а децата караха колелета и си играеха на топка. Липсваше само една възрастова група- моята. Хората в трудоспособна възраст, младите, дейните, те липсваха или се скатаваха на припек с кафе и цигара в ръка. Иска ми се да видя положителна промяна в мисленето и отношението на тази възрастова група към живота. Да, към живота! Всичко това е живот- и слънцето, и тревата, и лозите, и цветята, и децата. Не ми се гледат спящи фейсбук физиономии и апатично отношение към заобикалящия ни свят. 

 Често хората казват "Не можеш да промениш света!", но те не знаят моята тайна. Аз промених себе си. Имам таланта да показвам на децата си тези малки чудеса и те ги виждат със сърчицата си. Е, още ли си мислите, че не мога да променя света? Та аз вече съм го променила! Промениих своя собствен свят и го подарих на децата си. Това ми стига.

Само гост

 И Бог каза: Да порасне от земята крехка трева, трева семеносна, и плодоносно дърво, което да ражда плод според вида си, чието семе да е в него на земята; и стана така. От земята порасна крехка трева - трева, която дава семе според вида си, и дърво, което ражда плод според вида си, чието семе е в него; и Бог видя, че беше добро.

 Тази сутрин започна така - кафе в Тайната градина и няколко откъса от Библията, макар че пролетния дъжд си ромолеше най-спокойно. Харесвам звука от падащите пролетни капки- те са тихи и спокойни и се търкалят по наникналата зеленина. Попаднали в земята те я размекват и помагат на крехките топлолюбиви стъбълца да видят мрачното пролетно небе, да заякнат преди парещите мартенски лъчи да изместят облаците.

 Та слушах си ромоленето и четях. После оставих книжното тяло и се взирах дълго в новия живот. И знам, че нищо от това, което виждам не е мое дело. Знам, че една по-висша сила кара светът да се движи. Аз просто си харесвам разни неща и се опитвам да ги събера близо до себе си. Безспорно ние всички сме новаци и можем само да се взираме в заобикалящия ни свят, да му се радваме, да му се възхищаваме с чисто сърце, защото ние сме само зрители. Нищо не е в нашите ръце.

 Парчето земя, което сега наричам свое е било изоставено цели десетина години резултатът е това- прецъфтяващи кокичета и напъпили нарциси, зюмбюли, лалета, пръснати луковички синчец, диви теменужки и лапад. Има храна и за душата и за тялото. Има живот! Ето това означава много за мен! Означава, че и преди мен и след мен животът го е имало и ще го има. Аз тук съм само на гости! Тук съм за да се радвам и за да помагам, не за да съдя и наранявам. Знам, че тази тема е малко странна и развлачена, особена и дори налудничева, но това е истината.