Размисли по първа пролет

 Вчера не успях да пиша, само снимах. Гонех пчелите из цветовете на ароматните зюмбюли и се опитвах да им направя портрети като за изложба. А те дори не ме отразяваха- бяха като опиянени. Завираха се най-безстрашно целите в цветните чашки и кой знае какво правеха там в тези странни пози.

 

  

 Пролет е! Цветна, слънчева и ароматна! Сега е зюмбюленото време. Звучи ви странно ли? Всъщност това е един момент, който само може а бъде почувстван- не можеш да го видиш, не можеш да го докоснеш. И трае доста кратко- само докато прецъфтят тези ароматни малки същества. И след това отново ги чакаш цяла година, не защото няма по-красиви цветя от тях, а защото те са много специални- те са един много ярък символ на новото начало, на събуждането на света и на надеждите. Онези бяло- синьо- виолетово-розови ароматни мечти. И аз често си мечтая за невъзможни неща, искам да променя нещичко, да подаря друго, да получа трето, но винаги се получава. Особено когато това е свързано и с други хора около нас. Има думи, които е трудно да изречеш пред самия себе си, какво остава да ги кажеш в очите на най- близките си. Съдба!

  Вчера, докато се разхождах с Преслав, срещу нас се зададе една от съседките. Личеше и, че е много разстроена. И ме закова с един въпрос " Кажи, това живот ли е? Защо се раждаме? За да умрем ли?" . И е много права. Единственото над което имаме власт са дните между тези две събития. Ние решаваме как ще ги прекараме, какво ще оставим след себе си и кога ще бъдем забравени. 

 

  И както нарцисите изместват зюмбюлите, лалетата- нарцисите, а а божурите- лалетата, така и нашите нужди, мечти и копнежи биват изместени от следващите. Нима не е по-лесно да се примирим с факта, че всичко е преходно? Нима не е по-добре да осъзнаем, че ние сме едни малки частици, движещи се непрестанно? Защо не насочим движението си в посока на щастието и хармонията? Защо? Странно е, но знам отговорът на тези въпроси. Нарича се егоизъм, материализъм и комформизъм. Ние сме социални същества, живеем в група, и за нас е по-важно мнението на останалите за нас, отколкото усещането, което остава в нас. 

 Трудно е да се измъкнеш от тези строги и стари правила. Трудно е, но не е невъзможно. Всяка черупка се пробива с постоянство и нежност. Силата е за слабите. Въпросът е само да не чакаме прекалено дълго, защото тогава и божурите няма да ги има, тогава сланата ще е попарила всичко, а снегът ще затрупва изсъхналите стебла.

 Сега е пролет! Сега се случват чудеса! Днес имаме възможност да променим един дребен детайл в нас самите, за да може утрешният ни ден да започне с усмивка. Променяйте и се усмихвайте! Обичайте! Това е най-силното оръжие на света!