Така я чаках тази пролет. Тази първа пролет, която да ме накара да полетя отново. Да се рея в небесата на собствените си мечти, да се вглеждам в очите на милиардите цъфтящи същества, да послущам радостната песен на птиците... А тя все ми бяга. Крие се слънцето зад облаците, а те така- бавно, напористо и постоянно ни изпращат дъждовните си капки. един вледеняващ северен вятър роши все още голите клони и приспива зеленеещите пъпки на плодните дръвчета.
 Вчера някак цялата тази картина се беше изморила и слънцето ни се показа от синия лазур на небето. А всички чакахме точно това- топла ласка, нежна целува и едно безгрижно безвремие. петлите се провикваха от единия двор до другия, поздравяваха се взаимно и се радваха. Всяко живо същество се радваше на слънчевата дупка, която се беше настанила над нас, и искаше да спре мига.

  Всички бяхме вперили поглед в небето и не смеехме дори да премигнем. Сърцата ни трепереха от мисълта, че от някъде сивотата пак ще ни залее.

 Правя опити да разкажа неща, които само се чувстват, и то не от всички. Да почувстваш природата и силата на живота е привилегия само за избрани. Да усетиш любовта и да имаш силата да я подариш на околните е магия, достъпна само за чистите сърца.

  Думи. Толкова много думи има, измислени и изящни, изписани с мастило и красиви букви, но не могат да кажат някои толкова прости неща. Не могат да опишат радостта от това, да се докосваш до чудесата на живота.