Тази сутрин отворих очи и погледнах нагоре към небето. То смръщило вежди, притворило своите и мисли. Та какво ли може да си мисли то?  Кога да заплаче, как и колко. Направих си кафе в онази чаша със сърцето. Исках да му покажа, че има кой да да го обича, но не се получи. Все пак се разплака. От време на време капваше по една студена сълза по стъклото. Ясно, чука по прозореца за да ме извика навън при себе си. Май му е скучно самичко, а аз се реших да му бъда компания.
Освен студените сълзи, навън компания ми правеше и северният вятър. Цветята в Тайната и Парадната градина се бяха сгушили близо до земята и силно стискаха очичките си, главиците им - мокри и изкаляни бяха приведени.
Тази сутрин и петлите бяха някак унили, липсваше и веселата глъчка от волиерите на папагалите. Тишина, една такава странна, дори есенна ми се стори.