Преобразяване с подръчни материали- част първа

 Още при първото ни идване до тук ме плени големият асмалък пред входа на къщата. Накак си в моите представи българска къща без асмалък няма. Нежно-зелените пролетни филизи се реят из мислите ми, прохладната лятна сянка на зряло-зелените листа и натежалите гроздове през есента. Аромат, цвят и едно трептене на сърцето, пърхане на пеперуди в стомаха и спомени. Детски спомени.
 Когато се видяхме за първи път очи в очи с него, той изглеждаще така- рошав, запустял и изморен от самотата си.

  Лятото, макар и жизнен сезон, не успя да усмихне старецът в забравата му. Тъгата личеше в несресаните му коси, смачкали всичко под себе си. Когато застанах под дебелата му сянка, видях безвремието. Видях самотата на старостта.

 Всички бързат. Много бързат. И аз бързам. Есента също. И докато се опомним зърната добиха цвета на вино, зеленото взе да златнее, ромоленето на есените капки зазвъня и те започнаха да достигат до каменните плочи през оредяващите коси на стареца.

 Ето отново голите скелети на старите лози блеснаха над кривите подпорни колове и провисналите алуминиеви телове. Работим в краката им, почистваме, подреждаме и зацветяваме.

  Зимата се оказа тежък сезон на всички- сняг до колене, падащи лавини от покрива. Счупвания. Счупени бяха и тънички клонки и старите стволове. Счупи се и въздушната люлка, на която от години лежат между небето и земята.

 Всяка зима си има своята пролет. Всяка преспа, макар и дълбока, все някога ще бъде разтопена под топлите лъчи на слънцето. Всяка самота и забрава приключват със завръщане. Докато младостта я има старостта няма да властва. Докато ръцете милват, телата ни ще се съживяват дори и запътили се към другият свят.

 Сресахме грижливо косите ти, помилвахме раните ти, почистихме гнилото и ти оставихме сили за да се подмладиш.

 Поправихме твоята люлка, прекроено е всичко по мярка. Сега остава само да облечеш новите си дрехи- свежи и зелени! Макар и все още да сме си чужди, макар и да нямаме общо минало, бъдещето е пред нас!